„Свръхземните въпроси, които никой век не разреши...”
Пейо К. Яворов
|
Митът Яворов води началото от родовия корен на поета. Той сам поддържа версията за своя загадъчен прадядо, който бил арабин, незнайно по какви причини появил се в Чирпан.В автобиографията си той го рисува така: „Големи устни – майка ми разправяше, че като пиел кафе, устните му събирали един голям филджан; приведен, сух, с големи тъмни очи...” Пристигнал в града, потънал в прах и дрипав, за да търси работа. Прапрадядото на Яворов, папукчията Хаджи Генчо, го взел за слуга. „Мурафетлия бил, но не бил много приказлив – пише по-нататък в автобиографията си поетът, – не се знае дали е мълчал, за да прикрие, че не знае български, или си бил мълчалив. Проявявал голямо трудолюбие и господарят му решил да го ожени за дъщеря си; изглежда тя на била много красива. Той му станал зет. Като го питали за името му, казал се – Стоян. Но все трябвало да се намери някаква отлика от другите Стояновци и затова му турили прякора „Крачола” – заради скъсания му баджак... Бил толкова беден, че за венчавката взел чофени потури и кюрк от други.
|
Но три-четири дена след сватбата хората дошли да си ги искат. Булката била много честолюбива и заядлива – ревнала, дигнала скандал, искала да го напусне. Това много го наскърбило и той й казал: „Мълчи, ще станем богати”. Поисква един ден от бабалъка си един колесник и закарва на Марица да мели брашно. На сутринта вместо брашно докарва – товар алтъни. Добиването на тия пари се свързва с един също странен човек, който го обикалял от време на време, шушнели си на ухо. И през деня, когато Крачола отишъл за парите, пак го посетил и дълго си приказвали. След като прадядо ми донесъл парите, тоя човек вече не се явил в Чирпан. След това забогатяване Стоян Крачола започнал да върти голяма търговия... Стоян Крачола оставил две дъщери и голямо богатство. Една от дъщерите му била Митра – баба ми.”
На първи януари 1878 г., когато сурвакарите тръгват по домовете да честитят Нова година, в семейството на Тотю Крачолов и Гана Йовчева се ражда син. Кръщават го Пейо. Той е третото дете, след него се раждат още пет.
Родната къща на поета е „като всички останали в Чирпан”,по думите на Михаил Арнаудов.Къщата била ниска,с четири стаи и широк двор.Малкият Пейо растял твърде затворен,не обичал да си играе с децата от улицата и предпочитал компанията на сестрите си в къщи.Според една от тях до седемгодишна възраст не излизал на улицата без майка си. В първите години от детството на Пейо,когато трудно се приобщава към хората,той с огромно любопитство наблюдава държанието на възрастните,без да подозира,че у него ще се формира отношение към обществените дела. Неслучайно у него остава силен споменът му за отсядането на Захари Стоянов в родния им дом,през пролетта на 1885 година.
След като завършва Чирпанското трикласно училище,през 1891 той се вписва в IV клас на Пловдивската класическа мъжка гимназия.Голямо влияние върху него оказва Иван Пеев-Плачков,който открива,че момчето притежава литературен талант.Поощрява го ,като го насочва каква литература да чете и го съветва да се абонира за новото литературно списание „Мисъл”.Тогава той започва да пише първите си стихове.
Когато завършва V клас на гимназията,бащата се противопоставя на това да продължи образованието си,тъй като нямал повече пари да го издържа.Но не това била причината.Тотю Крачолов взима това решение покрай дружбата си с началника на телеграфо-пощенската станция.
Докато учи в Пловдивската гимназия го увличат социалистическите идеи.Дори се запознава с Георги Бакалов и Димитър Благоев,водача на социалистите в България.
Вдъхновен от Мелнишкото въстание,в което участва близкия съученик и приятел на поета-Константин Нунков,той написва стихотворението „Напред!”. След това стихотворението се отпечатва във вестник „Глас македонски” на 27 август 1895 година.Може би фактът,че първата отпечатана творба на бъдещия велик поет на България е свързана със съдбата на Македония, предопределя неговата съдба-той остава завинаги част от голямата българска болка и рана Македония. Стихотворението навярно още тогава събужда в душата му амбицията да повтори примера на своя идол- гениалния Ботев.
Като телеграфо-пощенски чиновник той е преместен в различни станции - Скобелево, Анхиало и други. Живеейки в средата на местните интелигенти,той пише стихове,с които се стреми да отрази съдбата на страдащите и онеправданите („Пролетната жалба на орача”) .
Повратен момент в творческата и житейска съдба е началото на сътрудничеството му на литературното списание „Мисъл”, редактирано от д-р Кръстьо Кръстев.През 1898 година са публикувани стихотворенията „На един песимист”, „Син на чужбина” и „Луди-млади”.
На първи януари 1878 г., когато сурвакарите тръгват по домовете да честитят Нова година, в семейството на Тотю Крачолов и Гана Йовчева се ражда син. Кръщават го Пейо. Той е третото дете, след него се раждат още пет.
Родната къща на поета е „като всички останали в Чирпан”,по думите на Михаил Арнаудов.Къщата била ниска,с четири стаи и широк двор.Малкият Пейо растял твърде затворен,не обичал да си играе с децата от улицата и предпочитал компанията на сестрите си в къщи.Според една от тях до седемгодишна възраст не излизал на улицата без майка си. В първите години от детството на Пейо,когато трудно се приобщава към хората,той с огромно любопитство наблюдава държанието на възрастните,без да подозира,че у него ще се формира отношение към обществените дела. Неслучайно у него остава силен споменът му за отсядането на Захари Стоянов в родния им дом,през пролетта на 1885 година.
След като завършва Чирпанското трикласно училище,през 1891 той се вписва в IV клас на Пловдивската класическа мъжка гимназия.Голямо влияние върху него оказва Иван Пеев-Плачков,който открива,че момчето притежава литературен талант.Поощрява го ,като го насочва каква литература да чете и го съветва да се абонира за новото литературно списание „Мисъл”.Тогава той започва да пише първите си стихове.
Когато завършва V клас на гимназията,бащата се противопоставя на това да продължи образованието си,тъй като нямал повече пари да го издържа.Но не това била причината.Тотю Крачолов взима това решение покрай дружбата си с началника на телеграфо-пощенската станция.
Докато учи в Пловдивската гимназия го увличат социалистическите идеи.Дори се запознава с Георги Бакалов и Димитър Благоев,водача на социалистите в България.
Вдъхновен от Мелнишкото въстание,в което участва близкия съученик и приятел на поета-Константин Нунков,той написва стихотворението „Напред!”. След това стихотворението се отпечатва във вестник „Глас македонски” на 27 август 1895 година.Може би фактът,че първата отпечатана творба на бъдещия велик поет на България е свързана със съдбата на Македония, предопределя неговата съдба-той остава завинаги част от голямата българска болка и рана Македония. Стихотворението навярно още тогава събужда в душата му амбицията да повтори примера на своя идол- гениалния Ботев.
Като телеграфо-пощенски чиновник той е преместен в различни станции - Скобелево, Анхиало и други. Живеейки в средата на местните интелигенти,той пише стихове,с които се стреми да отрази съдбата на страдащите и онеправданите („Пролетната жалба на орача”) .
Повратен момент в творческата и житейска съдба е началото на сътрудничеството му на литературното списание „Мисъл”, редактирано от д-р Кръстьо Кръстев.През 1898 година са публикувани стихотворенията „На един песимист”, „Син на чужбина” и „Луди-млади”.
|
През 1900 година в сп.”Мисъл” на челно място е отпечатана поемата „Калиопа”, с която Яворов категорично се утвърждава като талантлив поет.Своя прякор той получава от Пенчо Славейков. В края на 1900 година той вече е в столицата. Всички от кръга „Мисъл” го приемат с широко отворени сърца. Поместено в списанието е и стихотворението „Градушка”-една епична творба ,която отразява драмата на българския селянин.
|
|
Установил се в София,работейки през деня като контрольор ,а после и като началник на IV клон в София през останалото време се занимава с литература или е в компанията на своите литературни съратници.Често се впуска и в компанията на македонските дейци за свобода.Така се запознава и с апостола на македонската революция – Гоце Делчев.Навярно покрай това запознанство,Яворов е взел решението да се посвети на македонската борба.
Първата книга на Пейо К. Яворов „Стихотворения” излиза в края на 1901 година.Това не е изненада нито за читателите,нито за литературните среди,тъй като поета вече е известен с ярките си творби,публикувани в списание „Мисъл”. Всички отзиви на литературните дейци отбелязват появата на стихосбирката като голямо литературно събитие.
Както Ботев, който, след като публикува първата си книжка „Песни и стихотворения”, организира чета, с който слиза на козлодуйския бряг на Дунав, за да умре за отечеството, така и Яворов, възславен вече като голям поет, изоставя топлите чиновнически канцеларии и се потапя във врящия котел на македонското революционно дело. Вече професионален революционер, нему е поверено редактирането на македонския революционен вестник „Дело”. Първият брой излиза на 3 декември 1901 г.
На първи февруари 1902 г. с четата на войводата Михаил Чаков Яворов за първи път влиза в поробена Македония като четник. Той си води бележки за всички преживявания и случки, които по-късно ще с е превърнат в ценен градеж на неговите „Хайдушки копнения”. Приел вече мисията на професионален революционер Яворов е натоварен с важни организационни задачи. От март до август 1902 г. предприема агитационни обиколки в Северна и Южна България.
Това е моментът, в който Яворов почти забравя за своите приятели от кръга „Мисъл”. Същата година той изпраща до списанието своите „Хайдушки песни”.
През втората половина на 1903 г. Яворов отново е в Македония – този пък с четата на Яне Сандански. Но между него и войводата избухва конфликт и поетът застава начело на чета с част от бойците на Гоцевата чета.
След поражението на Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) Яворов се чувства смазан и отчаян. Душевната му криза сега се задълбочава. Терзанията му са съпроводени с творческа неудовлетвореност. Но над душевната болка надделява дългът към загиналите другари, към пролятата българска кръв. Само девет месеца след смъртта на Гоце Делчев, усещайки още топлата човешка близост на героя, Яворов издава своя биографичен очерк за апостола. Яворов е убеден в истинския ръст на героя, в историческата му роля и значимост, в мащаба на неговата личност. За биографа Яворов освен всичко друго Гоце Делчев е едно „хайдушко божество”, в което всеки ще повярва и всеки бе тръгнал да го следва в борбата срещу поробителя.
Със съдействието на министъра на просвещението проф. Иван Шишманов Яворов започва работа в Народната библиотека. Вече е започнал усилено да работи върху своите „Хайдушки копнения”. В първата книжка на сп. „Мисъл” от 1905 г. са отпечатани първите „Спомени”.
В продължение на една година поетът се запознава с три жени – Дора Габе, Мина Тодорова и Лора Каравилова. Първата е удостоена с цикъл стихове, поместени в сп. „Мисъл”; втората пленява душата му докрай и любовта им ще донесе неизмерими страдания и за двамата; третата се оказва фатална – пламъкът на нейната обич предизвиква изблици на вулканична лава от чувства, в която и двамата намират покой в смъртта....
Проявявайки държавническа мъдрост и грижа за израстването на най-добрите млади писатели проф. Шишманов командирова Яворов във Франция. По време на осеммесечния си престой във Франция Яворов е непрекъснато в кореспонденция със своите близки и приятели в България. Измежду тях е и Мина Ю. Тодорова.
Всъщност в писмата между двамата с Мина, когато са далеч един от друг те разкриват своите дълбоки чувства. Но тяхната любов не е безметежна. В едно от писмата си Мина му пише, че в нейното семейство не одобряват общуването им. Въпреки откритата на близките на Мина срещу Яворов, в кн. 9 на сп. „Мисъл” (1906 ) той публикува цикъла стихотворения „Писма. Денят на самотата”, използвайки за мото цитат от писмо на Мина. Това става повод за страшен скандал в семейство Тодорови, което принуждава Яворов да върне писмата на Мина... Но двамата не престават да копнеят един за друг, те няма да престанат да се стремят един към друг...
В края на 1907 г. поетът издава своите „Безсъници”. Макар че приятелите от кръга „Мисъл” се бяха погрижили Яворов да бъде „отклонен” от македонските му увлечения и той около пет години работи в Народната библиотека, в душата на поета не престава да тупти македонската струна. В навечерието на Младотурската революция (1908) започва да излиза вестник „Илинден”. Яворов вече напуснал библиотекарската служба и заедно с Данаил Крапчев редактират вестника.
Много скоро Яворов се увлича по нова, твърде привлекателна творческа територия – театъра. По предложение на Пенчо Славейков, директор на Народния театър, през август 1908г. той е назначен за драматург.
Веднага след „Хайдушки копнения” поетът подготвя и стихотворния цикъл „Прозрения”, който заедно с цикъла „Царици на нощта” е включен в излязлата през март 1910 година стихосбирка „Подир сенките на облаците”. Това е книгата, в която Яворов представя своята поетична държава, с която се вгражда в българската класика и в световната поезия.
Театърът със своята магия, със сложността и богатството на изразни средства и художествени внушения, с неповторимия трепет при живата среща с публиката изцяло поглъща Яворов. Известно време поетът изпълнява длъжността главен режисьор на Народния театър.
Първата книга на Пейо К. Яворов „Стихотворения” излиза в края на 1901 година.Това не е изненада нито за читателите,нито за литературните среди,тъй като поета вече е известен с ярките си творби,публикувани в списание „Мисъл”. Всички отзиви на литературните дейци отбелязват появата на стихосбирката като голямо литературно събитие.
Както Ботев, който, след като публикува първата си книжка „Песни и стихотворения”, организира чета, с който слиза на козлодуйския бряг на Дунав, за да умре за отечеството, така и Яворов, възславен вече като голям поет, изоставя топлите чиновнически канцеларии и се потапя във врящия котел на македонското революционно дело. Вече професионален революционер, нему е поверено редактирането на македонския революционен вестник „Дело”. Първият брой излиза на 3 декември 1901 г.
На първи февруари 1902 г. с четата на войводата Михаил Чаков Яворов за първи път влиза в поробена Македония като четник. Той си води бележки за всички преживявания и случки, които по-късно ще с е превърнат в ценен градеж на неговите „Хайдушки копнения”. Приел вече мисията на професионален революционер Яворов е натоварен с важни организационни задачи. От март до август 1902 г. предприема агитационни обиколки в Северна и Южна България.
Това е моментът, в който Яворов почти забравя за своите приятели от кръга „Мисъл”. Същата година той изпраща до списанието своите „Хайдушки песни”.
През втората половина на 1903 г. Яворов отново е в Македония – този пък с четата на Яне Сандански. Но между него и войводата избухва конфликт и поетът застава начело на чета с част от бойците на Гоцевата чета.
След поражението на Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) Яворов се чувства смазан и отчаян. Душевната му криза сега се задълбочава. Терзанията му са съпроводени с творческа неудовлетвореност. Но над душевната болка надделява дългът към загиналите другари, към пролятата българска кръв. Само девет месеца след смъртта на Гоце Делчев, усещайки още топлата човешка близост на героя, Яворов издава своя биографичен очерк за апостола. Яворов е убеден в истинския ръст на героя, в историческата му роля и значимост, в мащаба на неговата личност. За биографа Яворов освен всичко друго Гоце Делчев е едно „хайдушко божество”, в което всеки ще повярва и всеки бе тръгнал да го следва в борбата срещу поробителя.
Със съдействието на министъра на просвещението проф. Иван Шишманов Яворов започва работа в Народната библиотека. Вече е започнал усилено да работи върху своите „Хайдушки копнения”. В първата книжка на сп. „Мисъл” от 1905 г. са отпечатани първите „Спомени”.
В продължение на една година поетът се запознава с три жени – Дора Габе, Мина Тодорова и Лора Каравилова. Първата е удостоена с цикъл стихове, поместени в сп. „Мисъл”; втората пленява душата му докрай и любовта им ще донесе неизмерими страдания и за двамата; третата се оказва фатална – пламъкът на нейната обич предизвиква изблици на вулканична лава от чувства, в която и двамата намират покой в смъртта....
Проявявайки държавническа мъдрост и грижа за израстването на най-добрите млади писатели проф. Шишманов командирова Яворов във Франция. По време на осеммесечния си престой във Франция Яворов е непрекъснато в кореспонденция със своите близки и приятели в България. Измежду тях е и Мина Ю. Тодорова.
Всъщност в писмата между двамата с Мина, когато са далеч един от друг те разкриват своите дълбоки чувства. Но тяхната любов не е безметежна. В едно от писмата си Мина му пише, че в нейното семейство не одобряват общуването им. Въпреки откритата на близките на Мина срещу Яворов, в кн. 9 на сп. „Мисъл” (1906 ) той публикува цикъла стихотворения „Писма. Денят на самотата”, използвайки за мото цитат от писмо на Мина. Това става повод за страшен скандал в семейство Тодорови, което принуждава Яворов да върне писмата на Мина... Но двамата не престават да копнеят един за друг, те няма да престанат да се стремят един към друг...
В края на 1907 г. поетът издава своите „Безсъници”. Макар че приятелите от кръга „Мисъл” се бяха погрижили Яворов да бъде „отклонен” от македонските му увлечения и той около пет години работи в Народната библиотека, в душата на поета не престава да тупти македонската струна. В навечерието на Младотурската революция (1908) започва да излиза вестник „Илинден”. Яворов вече напуснал библиотекарската служба и заедно с Данаил Крапчев редактират вестника.
Много скоро Яворов се увлича по нова, твърде привлекателна творческа територия – театъра. По предложение на Пенчо Славейков, директор на Народния театър, през август 1908г. той е назначен за драматург.
Веднага след „Хайдушки копнения” поетът подготвя и стихотворния цикъл „Прозрения”, който заедно с цикъла „Царици на нощта” е включен в излязлата през март 1910 година стихосбирка „Подир сенките на облаците”. Това е книгата, в която Яворов представя своята поетична държава, с която се вгражда в българската класика и в световната поезия.
Театърът със своята магия, със сложността и богатството на изразни средства и художествени внушения, с неповторимия трепет при живата среща с публиката изцяло поглъща Яворов. Известно време поетът изпълнява длъжността главен режисьор на Народния театър.
|
В личен план Яворов понася страданието на невъзможната любов. Срещите му с Мина Тодорова са тайни и кратки. Здравето на момичето е крехко, а родителите й не си и помислят да я поверят на мъж като Яворов. Мина е изпратена от семейството си да учи във Франция, където здравето й се влошава и тя заживява в санаториум. Поетът също е командирован във Франция и прави отчаяни опити да посети болната. Мина умира през нощта на 12 срещу 13 юли 1910 г. в Берк, погребват я ден по - късно в гробищата на близкото до Париж градче Бианкур, а Яворов получава възможността да се сбогува завинаги със своята най – голяма любов.
В тези трагични дни и нощи, далеч от родината, Яворов замисля драмата „В полите на Витоша”. В края на декември той се завръща в София със завършена пиеса. Премиерата се състои в Народния театър на 1 септември 1911 година. „В полите на Витоша” е всъщност творба, в която авторът пресъздава драмата на своя любовен роман с Мина. |
|
Жена, с чиято съдба Яворов преплита своята в един по-ранен момент от живота си, е Дора Габе. Двамата се запознават в началото на април 1905 г., когато Дора и нейна приятелка посещават Яворов в Народната библиотека, където той е назначен на служба. В началото тя не го харесва външно, единственото, което я впечатлява у него е гласът му. Краткият флирт на двамата достига обаче неизмерими дълбочини, но когато на хоризонта се появява Боян Пенев, за Яворов няма място в сърцето й. Поетът силно я ревнува от Пенев. На 9 септември 1908 година Б. Пенев праща на Дора първото си писмо. Все още във властта на Яворов младата дама изпада в тревога.Тайно се надява, че всичко между тях един ден ще се разреши. В същото време обаче Боян напира към сърцето и ръката й. Следват я писмата му, кое от кое по-страстно, стягащо я в примката на голямата любов. Той непрекъснато говори за топлината на ръцете й, за устните й, за усмивката й, за дъха й. Боян е одобрен от родителите на Дора и двамата се венчават, като преди това Дора става християнка.
|
|
Но в привидно щастливия брак се появяват пукнатини. Пенев е млад и амбициозен учен. Дора забременява, но той смята, че не му е сега времето да имат дете. Тя прави аборт и за съжаление след това не може повече да забременее. В края на 1911 г. заминава на лечение във Виена, но и виенските лекари са безсилни. Боян чувства угризения на съвестта, но работата му го поглъща изцяло. Бракът на Дора постепенно започва да се разпада и никой от двамата не прави опит да задържи другия. Всичко приключва с развод и плановете на Боян да се ожени за Елисавета Багряна.
Въпреки кратката връзка между Яворов и Дора, у нея остават възхищението от поета и красивият спомен, заради които тя е сред малкото жени, които се опитват да му помогнат в последните години от живота му.
Междувременно „В полите на Витоша” е започнала още една драма, този път – последната в живота на поета. Драмата, която го довежда до смъртта – връзката му с Лора Каравелова. А това е наистина необикновена жена. Омъжена почти насила, под натиска на семейната традиция, за мъж от държавната кариера, когото не обича, а скоро и намразва, Лора с цялата си душа се устремява към „загадъчния” поет. През декември 1910 година Лора и Яворов се срещат в Париж. Понеже научава, че поетът всеки ден носи цветя на гроба на Мина в Бианкур, Лора го издебва там и му разкрива чувствата си.
Пътят й към Яворов се открива и се ускорява в онази снежна нощ, когато тя потропва на вратата му, а той си признава, че не могъл да я отблъсне. На 19 септември 1912 година, три дни преди да потегли отново за Македония, поетът се венчава с Лора в църквата в Подуене.
Въпреки кратката връзка между Яворов и Дора, у нея остават възхищението от поета и красивият спомен, заради които тя е сред малкото жени, които се опитват да му помогнат в последните години от живота му.
Междувременно „В полите на Витоша” е започнала още една драма, този път – последната в живота на поета. Драмата, която го довежда до смъртта – връзката му с Лора Каравелова. А това е наистина необикновена жена. Омъжена почти насила, под натиска на семейната традиция, за мъж от държавната кариера, когото не обича, а скоро и намразва, Лора с цялата си душа се устремява към „загадъчния” поет. През декември 1910 година Лора и Яворов се срещат в Париж. Понеже научава, че поетът всеки ден носи цветя на гроба на Мина в Бианкур, Лора го издебва там и му разкрива чувствата си.
Пътят й към Яворов се открива и се ускорява в онази снежна нощ, когато тя потропва на вратата му, а той си признава, че не могъл да я отблъсне. На 19 септември 1912 година, три дни преди да потегли отново за Македония, поетът се венчава с Лора в църквата в Подуене.
|
На 5 октомври същата година е обявена Балканската война. Яворов е определен от ВМРО за войвода на чета с район за действие в Разложко и Неврокопско. Четата влиза в няколко сражения. Първият освободен град е Банско. Войводата Яворов връчва ключа за освобождението на града, а пламенното му слово от амвона на градската църква ознаменува първият ден на свободата в Банско. В победния ход на войната четите са разпуснати. Яворов заедно с близък другар поема за София, като по пътя се отбива в село Баница, за да почете загиналият там свой приятел и съмишленик Гоце Делчев.
|
|
През есента на 1913 г. в Народния театър се подновяват репетициите по драмата „Когато гръм удари...” Премиерата й се състои на 12 октомври, а отзивите са противоречиви – и ласкателни, и крайно отрицателни.
Междувременно отношенията между Яворов и Лора са твърде неспокойни. Себична и обсебваща, любящата съпруга често става жертва на ревността си. Така се стига до вечерта на 28 ноември 1913 г., която прекарват с приятели у дома на д-р Тихов. Ревността й взима връх и в разменените погледи между Яворов и Дора Конова, годеница на Михаил Кремен, Лора съзира присъдата над любовта й към поета и му казва: „При такъв живот по – хубаво е да се разделим.” Оттам нататък не е трудно да се стигне до драмата в ранните часове на 30 ноември, когато разтревожени от изстрелите, хазаите намират Лора мъртва, а Яворов прострелян в слепоочието след несполучлив опит да се самоубие. Срещу него се водят продължителни и мъчителни съдебни дела с обвинение, че той е убиецът на съпругата си... Въпреки че невинността му е доказана, съмненията остават. А зрението му продължава да се влошава. Малцина са приятелите, които не изоставят поета в тези тежки моменти. |
|
В оставащата му година живот до второто му самоубийство, преработвайки антологията си „Подир сенките на облаците”, Яворов задрасква заглавието „Стон” и му слага ново – „На Лора”, като добавя уточнението на мястото: „Драгалевския манастир, август 1906”.
Изпаднал в пълно отчаяние и чувствайки безизходицата, Яворов решава да сложи сам край на живота си. На 16 октомври 1914 г. се застрелва, като преди това изпива и отрова.
Софийският в. „Дневник” съобщава: „Още снощи тленните останки на трагично загиналия поет Пейо Яворов бяха пренесени в черквата „Св. Георги”. От ранна заран днес църквата се пълнеше с народ, за да види за последен път певеца на страданието, облечен в четническите му дрехи. Всички фиксираха погледа си върху неговия образ – усмихнат по – сладко от поезията му; всеки иска да отгатне тайната на тоя смел жест, ала Пейо мълчи... От катедралата тялото на поета бе вдигнато и носено от македонските революционери чак до гробищата...”
В църквата „Св. Георги” реч произнася литературният критик Боян Пенев, а над гроба му – поетът Кирил Христов, Христо Матов, изтъкнат деец на ВМРО, Ян Гжегожевски, полски писател...
Същата вечер в Народния театър се играе драмата на Яворов „Когато гръм удари...”
Всъщност кой кого е убил?
Лора – Яворов или Яворов – Лора?
начало
Изпаднал в пълно отчаяние и чувствайки безизходицата, Яворов решава да сложи сам край на живота си. На 16 октомври 1914 г. се застрелва, като преди това изпива и отрова.
Софийският в. „Дневник” съобщава: „Още снощи тленните останки на трагично загиналия поет Пейо Яворов бяха пренесени в черквата „Св. Георги”. От ранна заран днес църквата се пълнеше с народ, за да види за последен път певеца на страданието, облечен в четническите му дрехи. Всички фиксираха погледа си върху неговия образ – усмихнат по – сладко от поезията му; всеки иска да отгатне тайната на тоя смел жест, ала Пейо мълчи... От катедралата тялото на поета бе вдигнато и носено от македонските революционери чак до гробищата...”
В църквата „Св. Георги” реч произнася литературният критик Боян Пенев, а над гроба му – поетът Кирил Христов, Христо Матов, изтъкнат деец на ВМРО, Ян Гжегожевски, полски писател...
Същата вечер в Народния театър се играе драмата на Яворов „Когато гръм удари...”
Всъщност кой кого е убил?
Лора – Яворов или Яворов – Лора?
начало
